В човешката история едва 540 души са имали привилегията да пият сутрешното си кафе от тубичка вместо от чашка, а samo 211 от тях знаят какво е да излезеш за работа, облечен в скафандър. Това са съвременните велики откриватели – космическите Колумбовци и Магелановци. От цялото 7-милиардно население на Земята в момента съществува единствено малък екипаж от едва 6 души, които прекарват дните си в безтегловност, заобиколени от звезди и планети. 6 чифта очи, които не се страхуват да погледнат с любопитство напред и нагоре, към новото и непознатото, напук на всички опасности. Макар и тук на земята, не сме твърде различни от тях в това отношение.
Защо правим това? Задавам си този въпрос многократно по пътя нагоре. На много места пътеката изобщо не е караема, а стръмните, предвещаващи грозен game over сипеи, ни очакват само на една грешна крачка встрани. С колело и камера на Мусала – тази идея узрява в главите ни вече няколко месеца. Чий щяхме да го дирим там горе? Какво щяхме да търсим? Адреналин, слава, милиони припадащи фенки…? Не, не беше това. Нямахме идея какво точно ще намерим в това приключение освен една непозната за нас от маунтинбайкърска гледна точка пътека.
В един момент възниква чуденката дали пък няма да сме първите, които се качват там с конкретната цел да снимат каране на колело… По всяка вероятност щеше да бъде точно така. В Гугъл за „Мусала“ и „колело“ излизаха снимки на хора, позиращи на върха с колела, както и такива с хора, носещи колелата си по пътеката, но не и снимки с каране. Някой трябваше да промени този факт. Освен това никой от нас не се беше качвал горе с колело. Как може!? Започналото като спонтанно споделена идея приключение бързо придоби статута на истинска мисия. Бяхме я отлагали вече няколко пъти, но ето че сега бяхме тук. Качвахме се все по-близо до космоса, крачка след крачка.
Според някои тълкувания „Мусала“ идва от арабски и означава „близо до Бога“ – комунистите успяват за периода от 49-та до 62-ра да го прекръстят на „Сталин“, но те са тъпаци, а и така или иначе „Мусала“ му отива далеч повече. Горе наистина се чувстваме по-близо до боговете, от колкото до хорската суетня. Нощуваме на заслон „Ледено Езеро“, а вечерта въпреки умората стоим до последно навън. Бетонната джунгла и цялата й шумотевица са някъде далеч там долу – единствено далечното оранжево сияние на градските светлини ни подсказва, че на няколко километра по-ниско от нас животът си тече по обичайния сляп за Вселената начин. Гледаме нагоре докато ни заболят вратовете. Намираме се на огромно парче скала, което лети из безкрайния Космос, а там долу сред хората борбата е за кинти, курви, наркотици и власт.
В заслона домакинства леля Величка, която ни посреща с топло гостоприемство, забавни истории и мъдрост, извираща от над 40-годинишния й опит в планините. Тя и останалите постоянно обитаващи високите части на Рила са пионери и приключенци, също като хората в космоса. Те живеят и работят в една чужда за хората, сурова и често негостоприемна среда… Която обаче никога не омръзва. Говорим си за много неща, но увлечени в забавните й истории май забравяме да я питаме какво точно намира там горе. Може би няма и смисъл. Единствено тънките блажени усмивки, които забелязвам наоколо, подсказват за какво става въпрос. На тази височина всеки намира частица от себе си.
Ние намерихме й няколко епични караеми секции по пътека, за която месеци наред бяхме мечтали. И не пропуснахме да го снимаме. Планината ни допусна до себе си, показа ни се в цялата си величествена прелест, и ни остави да си отидем живи и здрави, с минимални щети и с тези 14 кадъра. Надявам се чрез тях да усетите поне малка част от магията на това да си толкова близо до Космоса.
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
СКРИЙ ТЕКСТА
