В СЛИВЕН
Е ЛЕШ!

Добре дошли на Карандила! Да започнем с най-хубавото... Поне на живо именно тук, на тази тераса, може да се усети най-добре вибриращия потенциал на огромния скален масив, върху който сме кацнали. По това време на денонощието Сините Камъни под нас са потънали в мрак и единствено Пресиян и бегачката му знаят какво ни очаква...

Денем Сливен може и да не изглежда чак толкова бляскаво като на предишната снимка, но пък надвисналия над него балкан се разкрива в цялото си величие - именно този склон е причината да сме тук.

Първо обаче Пресиян ни води да ни покаже една относително къса пътека в ниското над града - Сливен не е само и единствено Карандила.

За нея лифт няма и качването е с бутане, но пък малката й дължина и близостта до града я правят изключително лесно достъпна.

За уменията на Персията и Тедо пътеката е по-скоро детска, но пък за разгрявка си става...

Единственият по-сериозен елемент по нея е този скок в самия и край, който е с прилични размери. Паркираме наблизо Great Wall-а за мащаб, а Персията демонстрира как се прави whipakis по сливенски.

Скоро пътеката се изчерпва - май е време да се захванем със същината на нещата, така или иначе заради друго сме тук... Не след дълго се озоваваме на долната станция на лифта на Карандила.

Наредени за качване Персията и Тедо изглеждат леко не на място - не просто, защото са влезли през изхода, а и защото атмосферата е като отпреди няколко десетилетия.

Планинското колоездене не е съществувало дори и в зародиш, когато е построен този лифт - съоръжението е откровено oldschool.

Докато чакаме да се качим Персията ни разказва една от легендите в местната митология, според която ако преминеш през дупката в тази скала автоматично ставаш от другия пол... Никой не изявява желание да провери дали наистина е така.

Към онзи момент куки на седалките все още няма и колелата се возят отделно от нас на специална "закачалка", върху която трябва да се нанижат. Товаренето става със спиране на лифта и помощ от персонала - сложна схема, която за щастие вече е отживелица.

Предстои ни 20-на минутно пътуване до ей тук - до района на телевизионната кула най-отгоре на Карандила. Лифтът преодолява денивелация от 597м - не чак като на Сопот, но все пак доста добре!

Лифтът ни пренася в една друга вселена, от която Сливен се вижда просто като елемент от далечната част на пейзажа.

Релефът наоколо е застрашителен и наострен като зъбите на акула...

Повечето скални образувания, които хората оприличават на разни неща, изискват в най-добрия случай силно развита фантазия, за да ги видиш, но случаят с Горилата в Карандила не е такъв - от определен ъгъл измежду камънака все едно изскача главата на Кинг-Конг...

Ето го и талисманът на Сините Камъни - планинската коза, за която Пресиян толкова разпалено ми говори, изведнъж изплува измежду зъберите, блажено полегнала на малка скална площадка. Всичко е точно, пазителят на планината е с нас - козата се припича доволно и ни хвърля мързелив през рамо поглед в стил "А, вие ли сте? ОК, става, карайте..."

Интересно място да си коза - наоколо картинката е като пейзаж от Апокалипсиса. Заобиколени сме от недружелюбно назъбени скални масиви и щръкнали голи клони, обвити в синкава мараня. Ето откъде идва името на природния парк...

Сложната схема с колелата на горна станция се повтаря - лифтаджиите отново спират съоръжението, за да разтоварим велосипедите.

В измислянето на "закачалката" има пръст някой велик български инженер - осигуровката е по доказания нашенски метод с връзване с тел... За щастие това вече е в миналото и колелата се закачат към седалките с куки.

Приключваме с разтоварването и лифта отново завърта. Отдолу се задава самотният Тедо, който очевидно е доволен от видяното до момента.

Не след дълго заставаме на старта на DH трасето, където ни посреща този графит. Рибата е категорична - amazing rocks има тук, време е да ги видим!

Началната част представлява игрив горски сингълтрак, който постепенно навлиза в малко дере.

След няколко сенчести и технични участъка трасето отново излиза на припек. Персията очевидно се намира на свой терен и се заиграва с one footer на един микро-кикър встрани от пътеката.

Решаваме този ден да се съсредоточим в снимането на средната част на трасето, където попадаме на брутални пейзажи и игрив сингълтрак...

На няколко пъти спирам, за да снимам самата пътека - trail porn отвсякъде!

Персията ни разказва как работи по трасето съвсем сам и имам чувството, че е правил някои от скоковете просто за да си спести разчистването на определени участъци. Лошо няма!

Тедо също тества находките по трасето и изглежда като да не скучае.

Следва слизане до долу и качване за още един рън. На лифта Тедо си бичи айляк, видимо доволен от това къде е попаднал, а пък Персията както обикновено е тотално изтръпнал и очевидно хич не го свърта - показва ми с недвусмислен жест как ги усеща нещата, in da vein мощно!

Тези двамата са интересна комбинация - Персията е един бесен сливенски изрод, който е падал в казана с отварата като малък и си прави каквото си ще със или без колело, а пък Тедо е относително кротък и уравновесен, но е истинска нинджа на колелото. Седалката им като че ли натежава от толкова талант на едно място!

Следва втори рън. Персията няма нужда от жокери и дори си позволява да не държи предна спирачка.

Тедо също не си губи времето, а опознава методично трасето и видимо вдига скоростта с всяко следващо спускане. За съжаление и на трима ни обаче денят напредва все повече и скоро лифта приключва.

Терасата в недостроената сграда от първата снимка ни става любима като дестинация за вечерни разходки. Замислям се над концепцията на Персията за живот на върха на Карандила - определено би му отивало на неговата си, особена лудост да се пресели тук, високо над всичко и всички.

На сутринта обаче отново е време за една обща и за трима ни лудост - беснотиите с колела в планината. Отново сме на трасето и Персията дропи безцеремонно в средната част на трасето.

За този ден го играем по друга схема - Пресиян иска да върти рънове, а двамата с Тедо решаваме да наблегнем на снимките вместо на карането. Спортист номер едно на град Петрич за 2016-та в категория юноши е дошъл да кара с нацепена рамка и изкъртен drivetrain. За щастие Тедо вече кара читаво колело благодарение на всеотдайните си родители и схемата СССР (Сам Съм Си Рекърдс), но е малко нелепо как името и постиженията му вече няколко години се споменават в какъв ли не контекст от какви ли не благопожелатели, а колелото му към онзи момент е толкова леш, че го е страх да прави рънове заедно с Персията, за да не пръсне рамката окончателно и да умре някъде...

Същият скок, друга гледна точка. Тедо е истинска машина - освен, че кара добре, когато стане въпрос за снимки е готов и да се връща колкото пъти трябва, като го прави с ентусиазъм вместо с мрънкане. Единици са такива карачи!

Лека-полека се местим надолу, където се разкриват епични гледки към Сливен и околните склонове.

Към този момент трасето е все още почти девствено - единствено Персията кара редовно на него и няма ясно оформени шано линии. Той обаче си ги знае и при едно от следващите му спускания изненадва Тедо с мощна сеч на един от завоите...

На следващия си рън Персията се присъединява към нас и двамата с Тедо подкарват трасето на влакче. Резултатът е як даунхилърски генг бенг между злобните клони и камъни.

Скоро сме отново сами и Тедо демонстрира смело влизане в поредния истеричен участък - трасето е скоростно, а почвата е ронлива и не осигурява кой-знае колко надеждно сцепление. Пътеката на места прилича по-скоро на сипей, който свършва чак долу в Сливен...

Схемата с Персията проработва и на всяко негово спускане сформираме Волтрон. Карането на влакче по това трасе е изключително забавление...

Пътеката е хем разчупена и ритмична, хем много скоростна - заигравките идват от само себе си... Хич не е скучно на Карандила!

Ентусиазма на момчетата е очевиден - има защо!

Персията определено се кефи да посреща гости на домашното си трасе, а пък двамата с Тедо сме в еуфория от откривателската си авантюра - предусещам, че тепърва ще се връщаме на това място...

Вече сме почти долу - финалните участъци от трасето обаче в никакъв случай не са по-лежерни от горната част, даже напротив!

Карането тук си е класически аграрен даунхил от-до и честно казано нямам търпение да видя какво е направил по трасето Пресиян през изминалата година - положителното развитие на ситуацията с лифта и предстоящото състезание със сигурност допълнително са го мотивирали да твори и копае!

Тедо със сигурност също няма търпение да се върне и този път да покара още по-истински - двата дни въобще не му стигнаха...

Откакто му бяхме на гости за този материал миналата година, Персията постоянно ме ръчка за статия, даже на няколко пъти пуска снимки от нея без разрешение, навличайки си гнева ми. Оплаква ми се, че все нямало с кой да кара, нито пък някой му помагал за работата по DH трасето. Е, дано с този материал ситуацията най-после да се промени - мястото е твърде добро!

Ако наистина се случи състезание тук тази година, битката за първите места ще е интересна - трасето е стръмно, дълго, технично и натоварващо. Мястото обаче има нужда далеч не само от състезание, а от един постоянен поток от карачи, които да му вдъхнат живот.

Да се надяваме, че гледки като тази ще бъдат все по-често явление по пътеките на Карандила. Сливен е изключително удобна локация за карачите от източна България и е цяло чудо, че все още никой не го е надушил.

Казваме си довиждане с Пресиян и го оставяме отново сам в компанията на козата - пазител. Към този момент все още не подозираме, че материалът от тези диви два дни ще отлежи повече от година преди да се появи в общественото пространство. Подобни легенди обаче са неподвластни на времето - Персията, козата и карането на Карандила представляват цял един нов дял от бългаската маунтинбайк митология, за който този разказ е едва въведението.