BIKEPORN

BIKEPORN // СЪБИТИЯ // БАЙК ЗА ЧЕПЪН

Чеп-чеп-чепъъън! Най-еротично звучащата планина, която противно на името си няма нищо стърчащо в нея, за втора поредна година маркира началото на крос-кънтри сезона у нас с едно уникално по дух състезание, организирано от нашите приятели от Стената и сдружение за дива природа Балкани. Какво пък толкова му е уникалното ли? Ами, като за начало един от основните спонсори на състезанието беше БДЖ, които осигуриха безплатен транспорт за всички желаещи от София до Драгоман! Кое друго състезание може да се похвали с такава легендарна компания зад гърба си? Колко ли паметни и безпаметни нощи сме прекарали във вагоните на жепето… Последният ми спомен, поставящ в едно изречение думите „влак“ и „колело“ е за едно легендарно пътуване до Белград в забавната компания на хърватски рецидивист, издирван от Интерпол и 89-годишна английска бабичка-алкохоличка – 8-те часа в купето с тези двамата образи и с разглобено колело под седалката определено бяха едно от по-интересните ми пътувания! Хърватина като че ли изживяваше всеки миг на свобода като своя последен такъв, а пък бабата заплашваше как ще се върне в България единствено, за да взриви хотела, в който била отседнала, и искрено се забавляваше на престорения и крайно фалшив британски акцент на нашия криминален приятел, който непрестанно държеше да ни демонстрира колко добре казва „фок“ и „шайт“… Както и да е, отплеснах се. А и на Чепън нямаше такива пънкарски истории – според очевидци в байкърския вагон не се е развъртяла нито една бира, всичко е било тихо и кротко, със спорадичната размяна на power-гелове и мазане на крака със загряващи гадости… С две думи дефиницията на „културно“! Предвид предстоящия ден каране обаче това се оказа напълно оправдано… Пътувайки към Драгоман честно казано изобщо не знаех какво да очаквам – бях преминавал от там единствено транзитно на излизане от България и си нямах ни най-малка представа какво толкова има в това кътче на Дивия Запад, че за втора поредна година се прави състезание там… Представата ми за топографията на района се свеждаше единствено до беглите разсеяни погледи, хвърлени през прозореца на колата на път за някъде другаде… Планина? Каква планина, че там има само хълмове! Отбивайки от главния път в посока старт-финала на мероприятието тези впечатления се затвърдиха – пред нас се изправи един наглед скромен баир, може би една идея по-голям от пловдивските тепета… Това ли трябва да се катери, че то е елементарно?! Както обаче се оказа малко по-късно, Чепън планина представлява перфектната натурална оптична измама – наглед невинното оголено хълмче предлага има-няма 600м денивелация до най-високата точка (вр. Петров Кръст, 1210м.), огромното количество от която идва под формата на върло начално изкачване от старта та до най-горе, способно да задъха и препоти дори и най-бързите… Но повече за двете трасета и предизвикателството да се кара по тях със състезателно темпо ще разкажем след малко. Да видим как протече деня: Пристигам рано, поне 40-50 минути преди да се появат първите състезатели. Мисията – живо предаване от мястото на събитието в сутрешния блок на Nova! С Ванката от Стената преглъщаме сценичната треска и казваме по няколко сънени приказки в национален ефир, след което той се захваща с далеч по-присъщите му в този момент задачи по подготовката за състезанието. За мен пък работата започва истински малко след 8, когато като по сигнал от всякъде започват да прииждат карачи и изведнъж масата за записването се превръща в доста оживено място. Байк за Чепън е първото събитие от програмата на фестивала Зелени Дни, с който организаторите от известно време насам насочват вниманието на пролетна София към отговорния начин на живот. Обикновено на такива събития хейтвам всичките побъркани грудкоядци и некъпани хипита, но честно казано в ерата на пластмасовите храни и стряскащия стремеж към „култивиране“ на природата от време на време си струва да надникем отвъд превзетата хипстърия на понятията като „био“ и „еко“ и да се замислим какво може да направи всеки от нас за да запазим природата и храната си истинска… Е, ние днес ще покараме колела! Да живее био-потенето, органик пърденето и еко бирите на финала! Организаторите са ни подготвили два варианта за каране – голяма 42-километрова обиколка с 1200м денивелация за баш рейсърите, и „късометражна“ любителска врътка, която съкращава дистанцията и изкачването наполовина. Трасетата оформят почти перфектна осморка в района около Драгоманското Блато и аз с любопитство надничам към картата – искам да съм сигурен, че предварително измисления план за снимане няма да фейлне тотално… С напредването на времето суетнята на малкото площадче в горната част на града нараства все повече и скоро мястото пред останките от някогашния смесен магазин е затрупано с колела и карачи… Атмосферата на крос-кънтри състезанията ми е леко чужда, но за щастие навсякъде около мен засичам познати лица – Гоцата от Fix&Ride например вече е разпънал стенда и рови в куфара с инструментите насред суетнята преди старта – колелата трябва да са подготвени идеално, все пак сме на състезание! Перфектното пролетно време е привлякло и нетипични за XC мероприятията лица – сред облечената в ликра тълпа изведнъж изплува мутрата на Иван от Орангутаните Бият Лошо, който е дошъл с dirt jump колелото си и изпъква с ексцентричната чуденка дали ще го пуснат да кара с пластмасова детска маска вместо каска… Разнообразно племе сме байкърите! Скоро се оказва, че предвидените за състезанието 70 броя състезателни номера не стигат! На фона на 50-тината участници от миналата година явно оптимизма на организаторите не е бил достатъчно бурен и на момчетата от записването им се налага да прибегнат до „резервата“ от бланки без номер, на които ръчно се дописват необходимите номера… Заедно с хлапетиите, участващи в детското състезание (организирано от Adventura) бройката на карачите в Байк за Чепън 2013 надминава 100! Сред все по-интензивната лудница от хора и колела отделям минутка за самореклама – открийте стикера BIKEPORN! Наближава време за старт и карачите започват да разгряват – докато някои въртят трескаво кръгчета нагоре-надолу около старта, на терасата на една от изоставените постройки наблизо забелязвам българския Дънкан Маклауд, a.k.a. Райко от магазин Колелото. За него съм почти сигурен, че е безсмъртен – историята и самият той са го доказвали не еднократно! На фона на миналогодишното му епично предизвикателство, организацията на супермаратона Ком-Емине, днешното каране по всяка вероятност за него ще е като да се разходи до магазина за хляб и Райко се възползва от шанса да заведе сина си на състезание и да му покаже това-онова за оцеляването на две колела. За Венцислав Баков обаче нещата изглеждат далеч по-прости – за него следващите 42км са просто разстоянието, което го дели от победата в елитната старша група. Снимам този кадър абсолютно инстинктивно и го откривам сред стотиците други едва вечерта след състезанието – ако останалите карачи бяха видяли решителността и тоталната концентрация в изражението на Венци в този момент според мен много от тях щяха да се откажат и да се признаят за победени още преди старта… В суматохата преди старта така и не успявам да направя силен кадър, показващ събралите се байкъри на фона на сградата с най-култовото название на тази планета. За сметка натова пък един от първоначално отхвърлените кадри се оказва интересна находка, показваща съвсем друг тип „състезатели“, за които минутите до началото на състезанието са перфектния момент да дръпнат по един бърз фас, „за отваряне на дробчетата“… ;) Записването приключва и Ванката от Стената привиква карачите в току-що споменатата сграда за кратък предсъстезателен брифинг. Повечето участници вече са добре запознати с района от миналата година или от публикуваните в интернет преди състезанието подробни карти и GPS следи, така че Ванката не се престарава излишно с продължително описание на маршрута, обобщавайки го с култовото „…абе хубаво е!“ Предишната нощ някой неизвестен Драгомански джигит е успял да открадне виниловия транспарант, опънат над старта – може би за да си оправи покрива на кочината или да си завива коня когато вали… Като резултат от това момчетата се строяват между два скромни флага на спонсорите. Сред редиците на карачите се забелязват и момчета с fullface каски… И понеже програмата вече леко изостава от обявения час организаторите не се бавят излишно – стартът е даден! Групата потегля нагоре на мръсна газ… 100-те човека се изнасят с учудващ ентусиазъм към началото на душманското начално изкачване до върха, а аз се мятам с раницата и колелото в баничарката на Стената, която трябва да ме закара заедно с маршалите до кръстосването на осморката, която оформят трасетата. Планът ми е да изкатеря спускането от върха, където да пресрещна водачите и след това лека-полека да слизам надолу и да завъртя едно кръгче по малката обиколка, снимайки всички по пътя. Потеглям на своята мисия заедно с момчетата от организацията, които обаче се оказва че имат задачата пътьом да повторят маркировката на някои ключови места от трасето, за по-сигурно. Намираме едно от критичните отклонения и момчетата рисуват ярка стрелка, указваща отбивката от шосето. Настроението е лежерно и никой не бърза, все пак изкачването в началото на трасето е тегаво и май имаме време… Да ама не – тъкмо в този момент звъни телефон и от поста на върха ни съобщават, че първите вече са горе. Егати машините! Потегляме на мръсна газ и след няколко минути сме на кръстоската. Припалвам колелото нагоре по спускането с надеждата, че ще успея да се поизкача поне малко, преди да срещна водачите. Резкия старт и 10-килограмовата раница ми изваждат душичката, но няма отказване – въртя нагоре на пълна газ, всеки метър и всяка минута са ценни! Успявам да достигна едва последната група дървета и храсти преди голата, открита част на планината, когато покрай мен профучава Венци – това е един от случайите, в които да си най-бърз не е яко, защото той остава без снимка от карането! Успявам да извадя камерата едва за втория, Васко Василев. Момчетата очевидно са мега изненадани да срещнат колоездач, каращ трасето наопаки, но виждайки фотоапарата бързо се ориентират в ситуацията… Наоколо е истинска пролет – всичко се е раззеленило, дърветата са цъфнали, а сутрешния хлад все повече отстъпва място на пладнешка жега. Мислено се псувам за решението да карам с термо-бельо под късите гащи и jersey-то, но някакси при 3-те градуса над нулата, които показвашe термометъра на колата сутринта така и не се осмелих да премина към изцяло летен режим… Грешка! Състезателите обаче нямат моя проблем и в този момент със сигурност са значително по-щастливи от мен – не са умрели от жега, не носят тежка и обемиста раница, и се спускат на цялата газ по бързия черен път, по който аз се потя и пъшкам, бързайки да стигна поне още малко нагоре… Някои момчета при вида на големия обектив и фотоапарата ми заемат бесни стойки като за скоростен рекорд… … не особено бляскавата истина обаче е, че повечето състезатели я карат доста кротко надолу. Колелата са леки, нестабилни, с натопорчена като за върло катерене геометрия, а и дисциплината и дистанцията предразполагат повече към добра преценка на силите и на рисковете – не си струва да рискуваш падане или спукана гума, които дори в най-добрия случай могат да ти отнемат значително повече време, от колкото ще спечелиш ако караш две-три идеи по-бързо на спусканията… Все пак от време на време се случва да мине и някой карач с хубава, агресивна стойка върху колелото. Респект за 135-ти номер! Успявам да достигна почти до последната група дървета преди голата част преди да реша, че е време да обръщам посоката – Чепън е гола и доста камениста в горната си част планина и по информация от карачите спускането дори е имало и няколко относително технични участъка в началото след върха. Долу обаче карането е по равни и бързи черни пътища, по които може да се лети с 300! Споменах ли, че нагоре е голо и каменисто? Ако се вгледате внимателно на тази снимка ще откриете и трима карачи! Решавам да преустановя бъхтенето нагоре по баира тъкмо навреме, за да забележа, че не съм единствения човек извън състезанието в тази част на планината. Иззад малка група дървета и храсти се подават няколко колела, покрив на джипка и разглобени палатки. Ясно! От наш’те са! Решавам, че нямам време за обичайната проверка дали не е някой познат и паля надолу – в последствие се оказва, че компанията наистина е била от познати, които са лагерували там в нощта преди състезанието. По пътя надолу на места се откриват чудни гледки към равнината под Чепън… Колкото и да ме сърби най-после да се отпусна и да дам заслужено газ по пътя към селото долу, успявам да устоя на изкушението и спирам за още малко снимки на минаващите покрай мен състезатели. В този етап на състезанието вече покрай мен минават предимно карачите без амбиции за класиране в челото, които карат на относително гъсто – застигат се и се изпреварват покрай мен, някои карат на групички, кой както го кефи… Скоро търпението ми се изчерпва, а и е време да поемам към втората част от малката обиколка, на която се надявам да се засека отново с най-бързите. Спирам малко над селото долу на една равна отсечка за да снимам профучаващите покрай мен състезатели – тук спускането е почти свършило и момчетата имат последен шанс за почивка преди следващата порция въртене. За участниците, записали се за голямата обиколка карането тепърва започва, но след края на спускането аз се отклонявам по краткия маршрут и навлизам в равнината под Чепън, където се кара по равен и бърз черен път през тучните, току-що раззеленили се ниви. Кръщавам тази отсечка „На къра“… …и се оказвам абсолютно прав – буквално на метри от трасето на състезанието забелязвам местен чичак с трактор, който си гледа земеделската работа и сякаш тотално игнорира лудите с колелата, които профучават покрай него… Споменах ли, че тук може да се поддържа една доста добра скорост? Тези равни части са едно от местата, на които карачите със състезателни амбиции се опитват да поддържат високо темпо, докато участващите за кеф по-скоро се возят, наслаждавайки на гледките и разликата в карането е очевидна… В тази отсечка освен колоездачите от състезанието засичам и един момък, който преминава маршрута в пешеходен режим – при това пича съвсем не е от най-бавните по трасето! Респект! Самото трасе като цяло е идеално сухо – въпреки, че караме около Драгоманското Блато, кал на практика липсва. Научавам за една-единствена по-голяма локва на дългата обиколка, която заедно с някои спорадични не напълно изсъхнали места като това от снимката са единствените мокри участъци по цялото трасе. Втората половина от малката обиколка ме извежда извън нивите и с едно кратко, но стръмно изкачване се озовавам сред хълмовете от другата им страна. На този участък отново си проличава кой е изчерпал запаса от силите си и кой може още… Тук широките и равни черни пътища отстъпват място на значително по-тесни пътеки, заобиколени от трънлива растителност. Кой казва, че само спускачите обичат да позират? Крос-кънтри карачите също се кефят на (явно) редките случаи да има кой да ги снима и с някои от момчетата разменяме забавни диалози. На снимката: „Мараба пич, как да застана за кадъра? Така добре ли е?“. Става, Дейвид Хаселхоф одобрява! Макар че с такава конкуренция ако Спасители на Плажа беше MTB сериал със сигурност щеше да остане без работа! А пък ако имаше спасителки наоколо всичките щяха да изпоприпадат в храстите от внезапно настъпило силно вълнение… Въпреки старанието на организаторите на места поставената маркировка създава леки обърквания у някои състезатели – Антон Настев например в бързинaта бил успял да се загуби на няколко пъти и да навърти цели 7 допълнителни километра… Ударник! Други карачи пък дори прибягваха до консултация с GPS-ите за намирането на правилната посока в определени моменти. След 1-2 кратки чуденки на къде да поема и аз намирам верния път (все пак за пръв път карам по състезателно XC трасе с маркировка, простено ми е) и продължавам напред. Покрай спиранията за снимки съм изостанал сериозно от водачите, които към този момент по груба преценка вече са финиширали – карам заедно с основната група от дългото трасе и по-бавните карачи от малката обиколка. Дори и в тези редици участниците често се озъртат дали случайно някой не ги застига… Други пък предпочитат моралните бонуси на карането по двойки – километрите минават значително по-неусетно, когато имаш другарска подкрепа и компания за дрънкане на глупости… Освен храсталясалите баири и голите ливади във финалните километри попадам и на подобни интересни локации – района около Чепън е богат на всякакви видове растителност и визуалното разнообразие е гарантирано! Скоро достигам първите селскостопански постройки около Драгоман – финала вече е съвсем близо! Състезателите около мен като че ли също го осъзнават и карат с възобновена енергия… След поредното кратко, но стръмно изкачване спирам за още една снимка, която като че ли обобщава добре деня ми до този момент – не особено стърчащия Чепън, идеалното време, камъните, храстите и цъфналите дръвчета… Както и колело. И тежка раница. И жега. Жаден съм! Газ към финала! Не знам дали има кръчма наблизо, но магазина вече го знаем добре и ми е точно на път! В последните метри преди хоремага се засичам с Данчо Ноков, който напоследък все се материализира от някъде като отида на планина – независимо дали е зима или лято, Данчо винаги цъфва от някъде с репликата „а, ама и ти ли си тук?!“. Питам го кое трасе е карал, отвръща ми обиден полу- на шега – дългото естествено, няма да се излагаме! Отпращам го да финишира, че все пак е на състезание, но преди това правим споразумение – той финансира бирата (забравил съм си парите в колата), аз я нося до горе! Какво пък, и без това не е лека раницата, две бири няма да ги усетя… След малко бирите вече ги няма и двамата с Данчо сме значително по-щастливи от живота, утолили ужасната жажда… Оказва се, че съм се „прибрал“ до финала тъкмо навреме за награждаването! Организаторите започват с церемонията за състезателите от малката обиколка – първи Красен Киров, втори Александър Гущеров, трети Владимир Димитров. Поздравления! А след това идва ред и на баш състезателите, завъртяли голямата, 42-километрова дистанция. Без да омаловажавам карането на момчетата от предишната категория, това са истинските машини! Първи е Венци Баков с респектиращото време от 2 часа и 20 минути, втори е Васко Василев само на 10 секунди от Венци, а трети остава Емил Кръстев. Евала на всички карачи! Евала и на Гоцата, с който решаваме, че няма да си тръгнем от Драгоман без да измислим някоя глупост покрай Центъра за Опазване на Влажните Зони – в BIKEPORN сме 100% зад каузата, зоните трябва да се опазят да са влажни! Гоцата знае как най-добре става тая работа – единственото по-ефективно средство за целта от големия инструмент са двата големи инструмента! Я ман! Без връзка с горното, но пък напълно описващ ситуацията на това да чакаш час и половина последните двама стартирали, идва този класически надпис на една от изоставените сгради край старта. Момчета, другия път като сте на състезание и ви хрумне да избурите от трасето директно към влака, поне информирайте хората на някой от постовете, че не смятате да ходите до финала – иначе се получава ситуацията, че организаторите ви чакат и се чудят дали не сте умрели някъде по трасето, а пък евентуалната спасителна акция е горния надпис в големи количества за всички въвлечени… Сменяме тона и контекста с още един надпис – този е да си знаете! Макар че аз не разбрах, каква нужда? Аз имам нужда от доста неща… …например надписи на цигарените кутии на сръбски – не за друго, ами просто са ми забавни. Дали не сме близко до границата, а? И дали не се случва бруталната контрабанда? След разрешаване на загадката с двамата липсващи по трасето е време за заслужена почивка и хапване в една от най-култовите ъндърграунд кръчми в района… Сачовете къртят! Кърти също така и менюто, в което цяла половин страница е посветена на един малко по-особен вид ценоразпис. Боят е явно е по заслуги, другия път вместо награди предлагам най-заслужилите да бъдат изпратени тук… За останалите пък може да се раздадат няколко ваучера за обръщане на маси и чупене на посуда… Време е за заслужена дружна наздравица с екипа на състезанието! Евала пичове, догодина пак! Вместо финал ви поставяне чуденка – това сметката ли е, или извадката от времеизмерването?



Оставете отговор